21 ноември 2008

Протест на българите от Западните покрайнини




Жители на Босилеград и Сурдулица, Република Сърбия протестираха заради отнети коли с българска регистрация
Кюстендил. Жители на Босилеград и Сурдулица, Република Сърбия, блокираха за два часа от сръбска страна пътя до ГКПП Олтоманци на българо-сръбската граница. Пред радио “Фокус” – Кюстендил председателят на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов обясни, че близо 200 е бил броят на протестиращите автомобили.
Повод за недоволството стана отнемане на колите на фирми, регистрирани в Кюстендил и други градове на България. Колите с българска регистрация срещу разписка са оставени на отговорно пазене в полицейските управления на Сърбия. Дружествата, чийто коли са отнети, се занимават предимно с търговска дейност. “Очакваме вътрешният министър на Сърбия да разреши този проблем в най-скоро време”, каза Иван Николов. Подкрепящ протестите е и кметът на Босилеград Владимир Захариев. Председателят на културно-информационния център обясни, че само преди месец са били отнети между 20 и 30 коли.
Дияна СТЕФАНОВА
http://focus-news.net/?id=n1082224


*Статията и клипът са взети от сайта на ВМРО

04 ноември 2008

Хосе Антонио Примо де Ривера

Звездата и смъртта на Хосе Антонио Примо де Ривера

Убеден националист и противник на политическото насилие,
основателят на Испанската Фаланга става една от
първите жертви на Гражданската война в Испания
Борис ДИМИТРОВ

През 1969 един шестнайсетгодишен ученик от елитен мадридски католически лицей шокира преподавателите си със своето есе, възхваляващо идеите на Хосе Антонио Примо де Ривера, противопоставяйки ги на “нравствения упадък в съвременното испанско общество”. Авторът на скандалното съчинение е Хосе Мария Аснар - бивш министър-председател на Испания и признат лидер на консервативната десница. Гробът на някогашния му кумир е от дясната страна на този на Франко в прословутата Долина на падналите край Мадрид, където са погребани участници от двата лагера в испанската гражданска война.

Кой, все пак, е Хосе-Антонио?

Синът на генерал Мигел Примо де Ривера, управлявал с желязна ръка Испания през 1923-1930, е роден на 24 април 1903. Завършва право и започва работа като адвокат в Мадрид. Докато баща му е на власт, демонстративно отказва всякакъв досег с политиката. Нещата обаче се променят, след като през януари 1930 старият генерал подава оставка и напуска Испания за да умре само няколко месеца по-късно в Париж. През есента на същата година Хосе Антонио Примо де Ривера е вече в ръководството на една от многобройните монархистки формации. Още тогава той ясно съзнава, че Испания е изправена пред съдбоносни изпитания. “Има само два пътя в тези решителни моменти - отбелязва Хосе Антонио през октомври 1930 - или революция, или контрареволюция. Или нашият традиционен ред, или триумф на Москва, защото ако триумфира революцията, ще триумфира Москва и това няма да бъде просто революция срещу монархията, а пълно разрушаване на обществения ред”.

Провъзгласяването на републиката през 1931 г. рязко повишава политическо напрежение в Испания. Традиционната консервативна десница, обединена в “Испанската конфедерация на автономните десници” (СЕДА) очевидно не е в състояние да спре настъплението на радикалната марксистка левица към властта в страната. Естествена реакция на нейното безсилие е появата на нови формации в дясната част на политическия спектър. През 1931 са създадени така наречените “Хунти за национално-синдикалистко настъпление” (ХОНС), ръководени от Ледесма Рамос и Онесимо Редондо. Тази организация, обединяваща предимно радикално настроени елементи от средите на испанската дребна буржоазия, се опитва да привлече градския пролетариат и дребните селски собственици с една програма, в която по причудлив начин се съчетават откровено левичарски и антиклерикални лозунги с националистически постановки и призиви за възстановяване “величието на Испания” и за безкомпромисна борба с марксизма. Силно напомнящи с изявите си ранния италиански фашизъм, Хунтите обаче така и не съумяват да се превърнат в значим фактор на испанската политическа сцена. Една от причината за това е появата през есента на 1933 на създадената от Хосе Антонио Примо де Ривера Испанска Фаланга. На предизборен митинг, състоял се в Мадрид на 29 октомври същата година Хосе Антонио формулира основните идейни постановки, от които ще се ръководи новата формация. “Ние - отбелязва той - вярваме единствено В Бога и в Испания. За нас Отечеството не е теоретично понятие, или просто съвкупност от територия и население. То е, преди всичко, единствена съдба и историческа реалност. Испания не принадлежи на отделния индивид, група или класа, Тя стои над тях”. Според него, целите, които трябва да следва Испания, са практическото осъществяване на националното единство, възраждане на “вътрешната сила” на нацията и извоюване на достойно място за страната на международната арена. Основните пречки пред постигането им са сепаратизмът, партийните междуособици и разпалваната от марксистката левица класова борба.

Противопоставяйки се на тяснопартийното сектантство, Хосе Антонио, отбелязва, че политическите партии са се оказали неспособни да се превърнат в истински изразители на националните интереси и поради това просто трябва да изчезнат. Класовата борба, според него, има ясно изразен антинационален характер, тъй като руши единството на Отечеството, вреди на “националното производство” и в крайна сметка води до тирания. “Работниците и работодателите трябва да разберат простата истина, че и едните и другите са сътрудници в общия процес на националното производство - твърди водачът на Фалангата - ако мислят само за класовите си интереси, те са осъдени на самоунищожение”.

Въпросът за характера и ролята на държавата е ключов в програмата на създадената от Хосе Антонио формация. Фалангата се обявява както против тираничната “полицейска” държава, така и против държавата, разглеждана от левицата като инструмент на пролетарската диктатура. “Ние сме за такава държава, която да изразява единствено интересите на цялата нация и да бъде ефективен носител на мисията на Испания в света - отбелязва Хосе Антонио - т.е. държава на всички испанци, в която ясно са определени и хармонизирани правата и задълженията на отделните индивиди, групи и класи”. В общи линии фалангистите се придържат към схващането за корпоративен тип държава, което между другото е доста популярно в Европа по онова време.

Обявявайки се за общество, основаващо се на националните традиции, уважението към авторитетите, йерархията и реда, Хосе Антонио смята, че свободата на индивида в него е неотделима от съзнанието му за принадлежност към нацията.

Особено внимание фалангистите отделят на укрепване традиционната роля на християнската религия и Църква в обществото и уреждане на взаимоотношенията й с държавата. “За нас животът не е просто резултат от преплитането на различни икономически фактори - отбелязва Хосе Антонио Примо де Ривера - ние не приемаме материалистическото тълкуване на историята и смятаме религията за висша изява на човешката духовност”. Обявявайки се за тясно сътрудничество и възстановяване ролята на испанската Католическа църква, Фалангата изповядва един специфичен “християнски национализъм”, който тепърва ще става популярен в Европа в годините след края на Втората световна война.

Повечето испански историци обръщат внимание на факта, че за разлика от ХОНС, който се опитва да търси привърженици сред пролетариата и дребните селски стопани, Испанската Фаланга определено се ориентира към средната класа, макар че се ползва с определен подкрепа и в средите на едрата национална буржоазия. В същото време Хосе Антонио категорично отхвърля вихрещото се в страната политическо насилие. Докато лидерите на ХОНС Ледесма и Редондо призовават за “силов отговор” на провокациите на анархистките и комунистически организации, в резултат от които само между ноември 1933 и март 1934 са убити десет фалангисти, той отбелязва, че “в нашето движение най-малко значение има тактиката на силата, основната му идея е единството”. “Испанската фаланга - заявява Хосе Антонио през януари 1934 - ще приема и ще дава сражения само на терена, който й подхожда, а не на този, удобен за противниците й. Фалангата не е организация от престъпници, нито пък възнамерява да копира методите на подобни организации”. В същото време, подчертавайки “специфично испанския характер на фалангисткото движение”, той отхвърля паралелите между него и фашизма.

През периода 1933-36 Хосе Антонио се превръща в признат идеолог на новата испанска десница. До 1935 той е депутат в Кортесите, където развива изключително активна дейност. През 1934, опитвайки се да създаде единен десен фронт срещу атакуващата властта в Испания радикална левица, Хосе Антонио обединява Фалангата с ХОНС, но само няколко месеца по-късно отстранява от ръководството на новата формация всички екстремистки настроени водачи на ХОНС начело с Ледесма Рамос. Когато през 1936 в Испания побеждава доминираният от марксистите Народен фронт, водачът на Фалангата мрачно коментира ситуацията в едно интервю, дадено на 6 януари: “Новото правителство едва ли ще издържи натиска на подривно настроените маси. Съдбата на Испания тепърва ще се реши в сблъсъка между марксистката и националната революция”. Думите му се оказват пророчески. Още в първите месеци на 1936 правителството започва да провежда откровено терористична политика спрямо буржоазията, църквата и формациите на десницата. Само за няколко седмици на улицата са убити десетки активисти на Фалангата. Призивът на Хосе Антонио към неговите последователи да не се поддават на провокации не оказва никакво влияние върху правителството, което на 5 март спира фалангисткия орган в-к “Ариба”, а на 14 март забранява дейността на Испанската фаланга и арестува почти цялото й ръководство. Четири месеца по-късно, в отговор на непрестанните провокации на левицата, испанската армия започва метеж срещу марксисткия режим, а Фалангата се оказва необходимия политически инструмент, чрез който командващият силите на националистите генералисимус Франсиско Франко решава да наложи своето разбиране за възраждането на Испания. Хосе Антонио обаче не успява да види всичко това. През ноември 1936, след един изцяло скалъпен процес, той е разстрелян от комунистите. Вестта за смъртта му старателно се пази в тайна на територията, контролирана от националистите, за да не деморализира техните части. Едва след победата през 1939 г. той е обявен за “мъченик на националната революция”. Днес, повече от шест десетилетия по-късно, идеите и дейността на Хосе Антонио най-после стават обект на сериозни изследвания, които вероятно ще определят и истинското място на тази значима фигура в новата история на Испания.

03 ноември 2008

Някои идеи за национализма*

Българският народ
Българският народ е общност основаваща се на произход и култура. Т.е. към българския народ принадлежат всички българи по кръв, носители на българската култура и език и чувстващи себе си като част от народа. За да се смята, че някой е българин, той трябва да отговаря на всички тези условия– например македонците са българи по кръв, език и култура, но към момента някои от тях смятат, че са различни от нас – т.е. те не са част от българския народ. По същият начин някой чужденец може да нарича себе си българин, да е научил български и да показва споделяне на нашата култура, но той си остава чужденец, тъй като е различен по произход. Принадлежността към българския народ и култура
може да се придобие чрез възпитание, но към българската кръв – не.
Границите на български народ не зависят от държавните граници или правните норми. Границите и законите са плод на човешка дейност и се изменят без да променят чертите и качествата на човека. Българин – това не се определя от документ, а от произход, език и чувство за съпричастност. Както българите живеещи извън България са част от нас, така и чужденците на наша територия, независимо от гражданството им, не принадлежат
към българите. Българската нация като понятие не се различава принципно от българския народ. Понятието „нация” е навлязло през западните езици от латинския и отговаря на българската дума „народ”. Понякога между „народ” и „нация” (българската дума за това е
„народност”) се прави разлика като се смята, че народът включва само настоящите поколения, а нацията – всички минали и бъдещи. Така се обяснява необходимостта живите да си дават сметка, че са част от нещо голямо, започнало много преди тях и неиз-
черпващо се с техния живот. В своите действия те трябва да се водят не само от моментните интереси на нацията, а да знаят, че се явяват продължители на делото на тези преди тях и носят отговорност за тези, които ще живеят в бъдещето.

България
България – на първо място това е българската държава – организационната форма на българския народ. България е създадена от българите, за да ни позволи да постигаме своите национални цели. В по-общ и дългосрочен план целта на Българската държава е да осигури съществуването и развитието на българския народ. Има хора, които казват – „Обичам родината, мразя държавата!”. Това е невъзможно. Родината, Отечеството, България са все понятия с широк смисъл, често не можещи да се обяснят с прости думи.
Всички те обаче си имат ясна форма – Българската държава. Държавата не е просто територията от 111 хил. кв.км, или някое правителство, президент, държавен чиновник, полицай и т.н. Държавата е единствената организационна форма, която позволява
концентриране на националните сили и използването им по начин, който най-добре осигурява изпълнението на националните цели. Държавата - това е организираният народ. Няма друго средство, което може да осигури единодействието на народа и гарантирането на неговото бъдеще. Ако в настоящият момент нашата държавна организация е окупирана от чужди, предателски, вредни или просто безполезни хора, то това не означава, че трябва да
я отричаме, напускаме, разрушаваме... Напротив – ние трябва да си възвърнем – и това трябва да бъде основна цел на всеки, който смята себе си за добър българин.

Българинът
Българин е всеки, който принадлежи към българският народ, т.е. има нашия произход, език, култура и самосъзнание. Но притежаването на тези качество все още не означава нищо. Ние виждаме твърде много наши сънародници, за които факта, че са българи е без или със съвсем малко значение. Всички изредени до тук качества, които правят
един човек българин се получават по рождение. Но за да бъде пълноценна част от нацията, нашият сънародник трябва не само със своето рождение, но и със своя живот да покаже, че чувства себе си като част от българската общност. С други думи – в своите действия той трябва да показва, че взема под внимание не само личните си, но и националните
нужди и интереси.
Много българи питат: „Какво ми е дала България, какво ми е дал българският народ, за да е се чувствам длъжен към него?”. Държавата, която е призвана да осъществява благоденствието на българите се е отказала от тях – не се вълнува нито от начина на живот на нашите сънародници, нито от дългосрочните интереси на нацията като цяло.
Но ако тези преди нас бяха пренебрегнали задълженията си към държавата и народа, сега
най-вероятно нямаше да ни има. Ние не можем да бъдем първите, които са се отказали без дори да опитат.
За да разберем, че е необходимо да се грижим за собствената си държава, дори не е нужно да гледаме назад. Трябва само да си отговорим на няколко въпроса: - Искаме ли да живеем добре? Искаме ли това да стане в наша собствена държава? Искаме ли да можем да успяваме заедно и по отделно – като общество и като личности? Ако отговорът е „Да!” – то решението е едно – със своите усилия да допринесем за организирането и изграждането на
здрава и силна Българска държава. Най-накрая трябва да разберем – ако не се погрижим сами за себе си, никой няма да го направи вместо нас. А който иска да ни напусне и предаде е свободен да го направи. Но той трябва да се замисли - не е ли по-добре да се живее добре в една променена България, отколкото зле в някоя чужда страна?

Националистът
Националистът не е нищо повече от българин по рождение, който се старае да се прояви и като българин в делата си. Противници на националните държави и идеята за националното единство са определили национализмът като отделна идеология. По този начин те го приравняват с всички останали – социализъм, либерализъм, комунизъм и т.н.
Национализмът не е идеология. Национализмът е естествената представа за реда в света и
обществото – светът се състои от съперничещи си държави. За да бъде нашата държава силна е необходимо тя да е вътрешно добре уредена – да има върховенство на закона, правов ред, ефективно действаща държавна администрация, социална справедливост(не равенство, а всеки да получава според качествата си). Тези условия, съчетани със стабилна национална идентичност, ще позволят осъществяването на националното единство.
Останалите политически учения – социалистически, либерални и т.н. са против природния ред – те разделят нацията на противостоящи групи, класи, индивиди и т.н. и по този начин я отслабват. В своята основа национализмът има принципа валиден в цялата природа – за да успяват членоветена групата, е необходимо да успява самата тя.
Да си националист е съвсем просто – трябва да си единствено добър българин – такъв който с действията си допринася за силата на българския народ и държава.

Следствие
Националното единство, любовта към България, верността към народа и държавата са без
съмнение много красиви неща. Щом стотици хиляди българи са дали живота си за тях, те явно си струват.
Но днес положението е променено. И трябвада си помислим как в днешно време се изразява готовността да бъдем българи не само по рождение, но и по дела.
Тази готовност на първо място намира израз в политиката. Много хора свързват политиката единствено с партии, избори, безпринципност, празни обещания и т.н. Това не е така. Политика е всичко свързано с общността – всичко, което има значение за народа и държавата като цяло. Има израз – „Няма значение дали се интересуваш от политика – ва-
жното е, че тя се интересува от теб”. Все едно е дали искаме или не искаме да се занимаваме с политика. Щом желаем да променим нещо в държавата сме длъжни да го правим. Ако си изметем градинката пред блока, ако поднесем цвете на паметника на Левски – това е лично или засяга малко хора. Ако искаме да променим държавата – това е политика.
За да постигнем нещо за нацията като цяло, трябва да действаме в национален мащаб, т.е. да се стремим да имаме държавната машина под свой контрол. Мнозина се плашат, че докосвайки се до политиката или до държавната власт ще се изцапат. Възможно е, но друг изход няма. В противен случай ще се получават отделни изолирани действия с малък ефект.
В България трябва да бъде променено толкова много, че е немислимо това да се извърши „от долу”. Промяната може да бъде направена единствено от чрез държавата. Как да бъде извършено масово възпитание на децата в българския дух и традиции, ако училището ги учи на нещо различно, ако учебниците по литература и история разпространяват предателски идеи? Как да се премахне корупцията, ако държавните органи я допускат и поощряват? Как да се изгради силна Българска армия, ако управляващите не го желаят? Тези проблеми могат да се решат само от едно място – чрез държавата. В противен случай сме обречени единствено да сме несъгласни, да предлагаме решения, да протестираме, да критикуваме и т.н., но никога да можем да извършим това, което смятаме добро за България.
Решението на този проблем е едно – политическа организация, която е в състояние да вземе властта в страната. Българите и още повече тези от тях, които се смятат за националисти по принцип нямат доверие на политическите организации – смятат, че
те бързо се покваряват и стават като останалите. В това естествено има голяма доза истина. Но кой тогава е другият вариант? Преврат, революция, подмолно проникване в държавните органи? Първите две възможности са неосъществими и налудничави. Когато става въпрос за спасяването на държавата и нацията няма недопустими методи, но в случая не става въпрос за позволени или непозволени действия, а за реалистичност.
Подмолното навлизане във властта изглежда привлекателно и осъществимо за много хора. Но шансовете за успех на подобна националистическа„конспирация” също са пренебрежими. И както при горните варианти, освен че е нереалистичен, и този позволява националистите да бъдат обвинявани в незаконни действия.
Остава само един изход – явното политическо действие. Това не означава – развявайте знамената и вземете властта. Наивността е пагубна – резултатът е или смешен или пък позволява навлизането на съмнителни хора. Но подготвена и осъществена правилно, това е най-реалната възможност за истинска промяна в България. Остава да бъде претворена на дело.
Харесва ли ни или не – това е единствената посока.


*Статията е от анонимни автори и се разпространява свободно в интернет.

Защо съм български националист?*

1. Защото България е моята Родина.
2. Защото държавата ми отвоюва своята над 13 вековна история на Балканите
3. Защото българите днес удивяват света със своите постижения, знания и успехи.
4. Защото българите са носител на цивилизацията на Балканите.
5. Защото в Добруджа е побит мечът на Аспарух.
6. Защото Македония е българска земя.
7. Защото звездите са най-ярки над Пирин.
8. Защото небето се оглежда в езерата на Рила.
9. Защото в Родопите ехти камбанен звън.
10. Защото Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море.
11. Защото Балканът пази спомена за Караджата.
12. Защото опълченците все още бдят на Шипка.
13. Защото екът от Сливница се чува в Пирот.
14. Защото “Одрин падна”.
15. Защото над Дойран още се носи българското ура.
16. Защото враговете на България още помнят удара “На нож”.
17. Защото нито едно българско бойно знаме, никога не попадна в плен.
18. Защото моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура.
19. Защото България е там, където има и един българин.
20. Затова живея и се боря за тази България, духовна обединителка на българския род, пазителка на хилядолетни традиция и култура.

* Текстът е от картичка на ВМРО